Човекът притежава в дълбините на душата си непреодолим стремеж към Бога; в него има празнота, която само вечният и безсмъртен Бог може да запълни. Докато човекът все още не е открил Бога, този стремеж се изразява в упорито търсене на траен смисъл, който да го удовлетвори. Това търсене нерядко добива израз в някои съвсем повърхностни на вид неща, чрез които човек по някакъв начин иска да осмисли, ако не живота си, поне своето ежедневие. Защото той отказва да приеме, че краткото му земно съществуване е лишено от смисъл. Наистина в нашия живот можем да извършим много добри дела, които ще бъдат от полза за нас, другите и света въобще. Но ако смъртта е окончателният край на всичко, значи всичко, направено от нас, ще изчезне и следователно би имало само временен, относителен смисъл. А относителният смисъл не може истински да удовлетворява и да осмисля битието ни. Той би могъл да се разглежда като някаква утеха, като сламка, за която давещият се, изпаднал в безсмислие и пустота да се хване, но не е това, което търсим. И накрая, дори да не сме го осъзнали в пълнота, дълбоко в себе си чувстваме, че този преходен свят не може да ни удовлетвори, да ни даде това, за което жадуваме. Ние наистина не можем да го получим от този свят, а от Бога, нашия Творец, Който ни се разкрива в света.

Абсолютният смисъл, който търсим, не е в нещо, а в Някого – в безкрайния и абсолютен Бог, първоизвор на живота. Да се вярва в Бога значи да се вярва в смисъла на живота; наличието на стремеж към Бога и към общението с Него означава наличие на желание да се живее, защото Бог е живот и в Него можем да намерим истински смисъл и живот. Към всеки, който наистина търси смисъла на живота, е отправен призивът на Господ Иисус Христос: „Елате при Мене всички отрудени и обременени и Аз ще ви успокоя! Вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си! Защото игото Ми е благо и бремето Ми е леко“ (Мат. 11:28-30).

През земния си живот ние поемаме по различни пътища и се ръководим от различнни ценности. При все, че пътищата са много (и определено не от всякъде дебне спасение), те може да се обобщят като два: пътят на живота и пътят на смъртта.

Пътят на живота е живот в Бога и заради Бога, а пътят на смътта е живот извън Бога и живот заради самия себе си. Пътят на живота изисква духовна борба, а пътят на смъртта е отдаване на греха. И както не можем да служим на двама господари, така не можем да вървим едновременно и по двата пътя. Само ние можем да изберем по кой да тръгнем и това е най-важното решение, което някога ще вземем. Господ Иисус Христос подтиква човека към размисъл кое е най-важното за него в живота му, като казва: „И каква полза за човека, ако придобие целия свят, а навреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си?“ (Мат. 16:26).

Човекът не е само душата, нито само тялото, а е единство на душа и тяло. Както пише един свещеник: „Тялото без душа е само труп, а душата без тяло е призрак“. И душата има нужда от своята духовна храна, която е общението с Бога, както и тялото от своята материална храна, която го поддържа живо. На онези, които смятат, че само материалното е от значение, Иисус Христос напомня, че „Не само с хляб живее човек, но с всяко слово, което излиза от устата на Господа“ (Мат. 4:4, срв. Втор. 8:3). Божиите слова са живот за човека. Разбира се, от стиха следва, че на човек е потребен и хляб. Материалната храна обаче утолява глада само временно, а Божията храна за нас, човеците – завинаги. Нашият Спасител казва: „Аз съм хлябът на живота. Този, който идва при Мене, няма да огладнее, и който вярва в Мене, никога няма да ожаднее“ (Йоан 6:35).

В човека е заложен стремеж към вечността, към смисъла на живота, към абсолютната истина и в крайна сметка – към Бога. В Бога намират своя завършек и пристан всички искрени и чисти човешки стремежи. Пътуването към Бога не завършва, когато човек Го открие, то е безспирно пътуване, през което човекът преминава през различни етапи, в които, чрез Божията подкрепа, познанието му за Бога и разбирането му за духовния живот се развива и усъвършенства, изчиства се от грешките и несъвършенствата.

Някои се стремят към Бога най-вече поради страха си от ада или водени от желанието си да придобият рая. Но онзи, който по-дълбоко е познал Бога, осъзнава, че Самият Иисус и животът в Него са раят, а отдалечеността от Него са мъките на ада. Св. Порфирий Кавсокаливит († 1991 г) казва: „Христос е раят, чеда мои. Какво е раят? Христос е раят. Раят започва от тук. Тези, които още тук, на земята живеят в Христа, те живеят също като в рая… Христос е животът, изворът на живота, изворът на радостта, изворът на истинската светлина, Той е всичко. Който обича Христа и другите, той живее живота. Живот без Христа е смърт, ад, а не живот. Това е адът – липсата на любов. Животът е Христос. Любовта е животът в Христа. Или ще си в живота, или в смъртта. Изборът зависи от теб“.

Обичащият безкористно Бога се стреми не към даровете Му, а към Самия Него. Той върви към Бога, защото е познал истината в Лицето на Иисус Христос, разбрал е, че целта на живота е в богоуподобяването и живее със съзнанието, че неговото духовно израстване е приближаване към Бога, Когото сърцето му е обикнало. В Бога е преобразен начина му на мислене и погледа му върху нещата от света. Този процес на промяна на ума, който води до нов начин на живот, се нарича покаяние.

Въплъщението (въчеловечаването) на Божия Син Иисус е себеразкриване на Бога пред човека, то е най-яркото свидетелство, че човекът не е сам в този свят, изпълнен с болка, страдание и смърт. Въплъщението е свидетелство, че Бог не е незаинтересован от живота му, а иска да стане част от него и да му даде най-високата чест, която може да бъде оказана – да го направи Свой син, гражданин на царството Си. Ставайки един от нас, Иисус се идентифицира с нашите страдания и тревоги. И не само се идентифицира, но ги и преживява. Той преживява глад, жажда, скръб, предателство, душевна и телесна болка, и накрая смърт. Както всеки един човек. А народната българска поговорка „Бог високо, цар далеко“ е продиктувана от непознаване на християнството (което уверяваме, че изповядваме) и определено не се отнася за Божия Син Иисус Христос.

Бидейки Богочовек, Иисус е достъпен за онези, които имат нужда от Него, вследствие на някакъв душевен или телесен проблем. Той е готов да обяви всекиго, който е готов да промени себе си, да се Богоуподоби, за близък до Него – близък, който може да нарече брат, сестра и майка (срв. Мат. 12:50) или негов приятел (срв. Йоан 15:14). Желанието на Христос е да сподели славата Си с онези, които са готови да Го последват, така че да станат граждани на Божието царство: „Ще дам да седне с Мене на Моя престол на онзи, който победи, както и Аз победих и седнах със Своя Отец на Неговия престол“ (Откр. 3:21).

Божието царство е светлината на истината, идваща от Иисус, която свети в мрака на този свят. То е и състояние на преобразения в Бога човек, в когото свети несътворената светлина на Самия Бог. Иисус Христос е Царят на това царство, което ще се разкрие в своята пълнота след края на времето, след пълната победа над злото и смъртта. Мнозина евреи по време на земния Му живот не пожелават да станат жители на царството Му, защото се надяват на земно, политическо господство.

Противно на любителите на конспирациите, Църквата никога не е скривала факта, че Иисус е човек. И Свещеното Писание, и светите отци, и църковните събори много ясно подчертават човешката Му природа. Споменатите хора обичат да акцентират върху осъждането от страна на Църквата на арианската ерес, случило се на Първия вселенски събор (известен и като Никейски събор), според която ерес Иисус Христос бил човек. Само че това не е съвсем вярно. Арианите не са твърдели, че Иисус е обикновен човек, а че е по-нисш Бог от Отец; че макар чрез Него да е сътворена Вселената, Той има начало във времето. Около 120 години след Никейския събор обаче се появява и едно друго крайно учение – монофизитството, според което човешката природа на Спасителя се разтваря в божествената, съответно Иисус е само и единствено Бог, но не и Човек. Църквата осъжда и тази позиция и обявява на Четвъртия вселенски събор (известен и като Халкидонски), че Иисус притежава и божествена, и човешка природа, които са съединени в Неговата Личност^[1]. Друга ерес, която намалява стойността на Неговата човешка природа, и която ерес също е осъдена от Църквата, е докетизмът, според който тялото на Иисус е съществувало само привидно, без това да е реален факт. Библията обаче не крие, че Иисус Христос е бил подвластен на неща, характерни за всеки човек – изпитвал е глад и жажда, умора и нужда от сън, усещал е физическа и душевна болка, бил е изкушаван и т.н. За разлика от хората обаче, Той е устоял на изкушенията, не е съгрешил. Следователно на Църквата е чужда всяка крайна позиция, която унижава Неговото Божествено или Човешко достойнство. В нейното учение Божествената природа на Иисус Христос не е за сметка на Човешката Му природа.

За разлика от религиозните учители, които твърдят, че насочват хората в пътя или са усвоили истината за живота, Иисус се идентифицира с тях, Той ги олицетворява: „Аз съм пътят, истината и животът“ (Йоан 14:6). Онзи, който иска да ги познае, иска да станат част от битието му, не е нужно да се обръща към някаква човешка етична система, философия или религия, но към Него, Който е техен извор. Той е крайна точка на всеки път, краен отговор на всяка истина и дарител на всеки живот. Иисус е самото спасение, заради което в Писанието се казва, че „под небето няма друго име, дадено на хората, чрез което трябва да се спасим“ (Деян. 4:12). Няма друг живот, освен Неговия несътворен живот, на когото трябва да станем причастни, защото няма друг живот извън Бога  – Бог е животът за живите и мъртвите, за добрите и злите, за мъжете и жените, за бедните и богатите, образованите и неграмотните, но задължително само за този, който е готов да вземе кръста си и да Го последва.

И по времето на Иисус, и в съвременността, хората са склонни да гледат по различен начин на Него. За някои Той е просто религиозен учител, пророк или моралист. Наистина, Той Самият се възприема като Учител, но се нарича също така и Господ. Иисус е Пророк, защото възвестява волята Божия на хората, но е и повече от пророк, защото я възвестява като Бог. Той поставя на високо стъпало нравствеността и желае човек да бъде съвършен както е съвършен Самият Бог (срв. Мат. 5:48), но Неговото учение не касае само нравствеността. Веднъж Иисус задава два въпроса към апостолите Си. Първият е за кого Го мислят другите хора и отговорите на учениците Му за хорските мнения са разнообразни. Вторият е за кого Го мислят Неговите апостоли, тоест питането не се отнася за другите, а за кого Го мислим ние, ти и аз. Това е въпрос с основополагащо значение. И тогава ап. Петър (наричан тогава Симон) дава спасителен отговор: „Ти си Христос, Синът на живия Бог!“ Тогава Иисус му рече: „Блажен си, Симоне, сине на Йона, защото не плът и кръв ти откри това, а Моят небесен Отец“ (Мат. 16:16-17). Иисус е Божий Син не както други хора са синове на Бога, Той е Неговият Единороден Син (срв. Йоан 3:16), т.е. Той Самият е Бог. „Аз и Отец сме едно“ (Йоан 10:30), казва Христос, както и „Който е видял Мене, видял е Отец“ (Йоан 14:9).

Евангелието, т.е. благата вест за спасението на света в Христос, е радостна вест. Християнството не е мрачно, морализаторско законничество, а радост от общението с Бога. И от Писанието виждаме, че приемането на Бога се съпровожда с радост (срв. Мат. 13:44), че Божието царство е „праведност, мир и радост, дарявани от Светия Дух“ (Рим. 14:17) и че радостта е един от плодовете на Светия Дух в нас (срв. Гал. 5:22). Господ Иисус Христос иска Неговата радост да бъде в нас и нашата радост да бъде пълна (срв. Йоан 15:11, 16:24).

Иисус Христос определя като двете най-големи заповеди в Старозаветния Закон: „Възлюби Господа, твоя Бог, с цялото си сърце и с цялата си душа, и с целия си разум: тази е първа и най-голяма заповед. А втора, подобна на нея, е: „Възлюби ближния си като себе си“ (Мат. 22:37-39). Любовта, за която говори Иисус Христос, изисква духовно усилие. Тя е несебична, жертвена любов, което се отдава на Бога и на ближния. Да спазваш най-голямата заповед означава да обичаш Бога с цялото си същество. Любовта към Бога не е нещо, което Бог изисква от нас и което ние Му „дължим”. Но когато човек познае Бога и благодатта го осени, тогава чувства, че Бог е най-близкият, най-скъпият му приятел и възприема любовта към Него като нещо естествено. Любовта въобще, в християнски смисъл, не е някаква сладникава илюзия, нито е единствено чувство, но е и действие.

Природата на любовта към Бога е такава, че тя е неотделима от тази към ближния и води към нея. Впрочем понятието ближен в съвременната си употреба като че ли е изгубило онзи заряд, който му придава Иисус. И тълковният речник като изяснява, че това е този, който ни е „близък“, не внася яснота по въпроса. Защото за Иисус ближен е не само този човек, когото считаме за наш приятел, наш „близък“, но и онзи, когото считаме за враг. Съответно християнинът няма врагове, за него враг е само онзи, който счита него самия за такъв. Така че втората най-важна заповед според Иисус изисква любов към всеки човек. Ако гледаме през призмата на нашата слабост, това изглежда трудно, но ако го правим в светлината на Бо­жията благодат, която ни е дадена, е лесно. Св. Порфирий Кавсокаливит казва: „Ако придобием благодатта, всичко е лесно, радостно и благословено от Бога. Божията благодат непрестанно чука на вратата на душата ни и чака да отворим, за да влезе в жадното ни сърце и да го изпълни”. Едно изпълнение на тази заповед може да се види в живота на първия християнски мъченик, св. Стефан, убит заради вярата си в Иисус Христос от юдеи. Докато те хвърлят камъни по него, преди да издъхне, той се моли на Бога: „Господи, не им вменявай това за грях“ (Деян. 7:60).

За човека традиционно първенството се определя според интелектуалните заложби, професионалните успехи, положението в обществото. Това разбиране неминуемо води до гордост, до чувство за превъзходство спрямо останалите. Подобно разбиране е присъщо на човека във всяка една епоха от човешката история. Иисус обаче дава друго разбиране за първенството, което е обвързано не с гордостта, а със смирението, не с желанието да си господар на другите, а с това да им служиш. Той казва на апостолите Си: „Който иска да бъде пръв, трябва да бъде последен от всички и слуга на всички“ (Марк 9:35). Това, което светът счита за величие, не е това, което е величие за Бога; това, което в очите на света е унижение, за Иисус е добродетел. Иисус не е теоритик и с действията Си показва това, на което учи. Неговото въплъщение, по човешки погледнато, е себепонизяване на Бога. И целият земен живот на Спасителя е осмислен като служение на човека, едно служение, което е посрещнато с неразбиране, подигравки, обиди, преследване, предателство, съд и накрая смърт. Иисусовият живот е разкриване на Бога като Слуга^[2], Който е готов да изтърпи всичко, което Го очаква, заради човека, и така да му покаже Своята любов. В това се изразява и връхният етап на любовта – „Няма любов, по-голяма от тази, човек да отдаде живота си за своите приятели“ (Йоан 15:13) – което се осъществява в Иисус.

Иисус учи, че за Бога не е важен външният начин, по който се представяме пред другите, външната ни „набожност“, а човекът в неговата вътрешност, в сърцето му. То е източникът и на доброто, и на злото, и важното е какво таим в него (срв. Мат. 15:1-20; Мат. 23:25-26). За Бог е от значение не колко редовно ходим на църква и познаваме Свещеното Писание и богослужението, а доколко въплъщаваме в живота си истините, които те съдържат; от значение е нашата нагласа и стремеж към Него.

И поклонението, което отдаваме на Бога, не се състои в мястото, на което го правим, а в душевната ни нагласа; поклонението не бива да  се извършва формално, по задължение, без отношение, а с живото съзнание, че стоим пред Личност, пред Самия Бог. На въпрос на една жена за поклонението на Бога, Иисус отговаря: „идва часът и вече е дошъл, когато истинските поклонници ще се покланят на Отец с дух и с истина, защото Отец изисква Неговите поклонници да бъдат такива. Бог е Дух и Неговите поклонници трябва да се покланят с дух и с истина“ (Йоан 4:23-24).

Основна цел на Христовото идване на Земята касае победата над смъртта. В света тя властва необезпокоявано и побеждава живота, задушавайки човешкото съществуване. Господ Иисус Христос, чрез Своето възкресение, прекратява нейното необезпокоявано господство. Той я побеждава, откривайки пътя към вечния живот за човека. И в Него можем да бъдем причастни на тази победа: „Аз живея и вие ще живеете“ (Йоан 14:19).

Иисус, преди да възкреси Лазар, разговаря с неговата сестра. Този разговор разкриви истини от първостепенно значение за нашия живот: „Господи, ако Ти беше тук, брат ми нямаше да умре. Но и сега зная, че каквото и да поискаш от Бога, Бог ще Ти го даде.“ Иисус ѝ рече: „Брат ти ще възкръсне.“ Марта Му каза: „Зная, че ще възкръсне при възкресението, в последния ден.“ Иисус ѝ рече: „Аз съм възкресението и животът. Който вярва в Мене, дори и да умре, ще оживее. Всеки, който живее и вярва в Мене, няма да умре за вечни времена. Вярваш ли в това?“ Тя Му отговори: „Да, Господи, аз вярвам, че Ти си идващият на света Христос, Божият Син“ (Йоан 11:21-27).

Христовата смърт на кръста донася ново значение на това древно наказание за изпълняване на смъртни присъди. Кръстът е символ на вина, а Христос е прикован на него невинен. Кръстът е символ на престъплението, а Христос умира безгрешен. Кръстът е символ на смъртта, а чрез него над смъртта е постигната победа.

Един от най-ранните християнски мъченици, св. Игнатий Антиохийски († ок. 107), който загива за Христос на арената с лъвовете^[3], определя смъртта като край. Този край обаче е край само на земното ни съществуване, и смъртта и животът надхвърлят това съществуване. „И тъй като нещата имат край, едно от двете ни предстои – смърт или живот, и всеки ще се отправи към своето място“. Християните, между които и св. Игнатий, са знаели, че животът е наистина такъв само в перспективата на Христос, само ако е в Бога, иначе той представлява „смърт“. Това, което е извън Бога, не е живот, а съществуване, мъчение. Всички ще се изправим пред Бога. Но за онези, които в този живот са Го възлюбили, Неговото присъствие ще е радост, а за онези, които са Го отхвърлили – мъка. И изборът е в нашите ръце.

Иисус възкресява човеци, но Той възкръсва чрез Своята Божествена сила. Той има власт над смъртта и живота и е единствената надежда на нас, които сме безсилни пред смъртта, които сме, както се пее в една песен, прах във вятъра. Неговото възкресение е основа и за нашето собствено възкресение. Ако и тленното ни тяло, положено в хладната пръст, да е станало храна за червеите, при второто Христово идване (пришествие) ще има всеобщо възкресение на починалите, при което душите ни ще се съединят с преобразени тела, които няма да бъдат подвластни на телесните недостатъци, които са имали през земния живот. Телата ни ще се облекат в нетленна и безсмъртна слава, а над смъртта ще бъде постигната окончателна победа. Всички хора ще възкръснат, но едни ще възкръснат за „вечен живот, други за вечен срам и позор“ (Дан. 12:2).

За да опише отношението на Бога към онези Негови деца, които се изгубват от пътя, но са готови да се покаят – тоест да отидат или да се завърнат при Бога, Иисус разказва притчата за блудния (изгубения) син (виж Лук. 15:11-32). Накратко, един баща имал двама сина. По-младият поискал наследството си, докато баща му е жив, което в Близкия изток се е считало за недопустимо. Да направи това се е приемало все едно да каже на баща си: искам ти да си мъртъв, за да взема наследството. Такова действие на сина би разрушило връзката между баща и син. Бащата от притчата обаче не реагирал по никакъв начин, не се отрекъл от него, не му се карал. Той просто смирено изпълнил желанието му. Синът заминал в друга страна, започнал да води греховен живот, прахосал наследството и накрая едвам живеел. Тогава си спомнил за своя баща, разкаял се и пожелал да се върне при него. „И стана, и отиде при баща си. И още отдалеч баща му го видя и му стана мило; и като се завтече, прегърна го силно и го целуна. А синът му рече: „Татко, съгреших против небето и пред тебе и не съм вече достоен да се нарека твой син.“ Но бащата рече на слугите си: „Изнесете най-хубавата премяна и го облечете. И дайте пръстен за ръката му и обуща за нозете. Докарайте угоеното теле, заколете го и нека ядем и се веселим. Защото този мой син беше мъртъв и оживя, беше изгубен и се намери“ (Лук. 15:22-24). Когато синът се завърнал, бащата не го изгледал презрително, не го упрекнал, а го прегърнал, целунал и дал за него най-хубавото, което има. Така, Бог е готов да приеме във всеки един момент изгубилия се.

Всеки човек нравствено е свободен. Бог му дарява свободна воля, като го сътворява по Свой образ. Но често ние искаме да сме независими от Бога, да живеем както намерим за добре. Бог уважава правото ни да избираме и не ни осъжда. Напускайки Бащиния дом на Бога или тръгвайки в противоположна посока, ние отхвърляме истинската свобода, за да станем роби на греха, тоест на живота извън и против Бога. Това е нашето падение. Възможно е обаче, също като блудния син, да си спомним за дома на Отец. И когато се завърнем, също както и в притчата, Бог винаги би ни приел с любов. Ние сме загубилите се в суетността на света деца на Бога, които Той никога не забравя и винаги очаква с радост.

Можем да завършим с молитвените размишления на о. Александър Мен († 1990) за утрото на Възкресение Христово, което поставя началото на преображението на света и носи радостна надежда за този свят: „Столетията, изминали от пасхалната утрин в Юдея, са само пролог към богочовешката пълнота на Църквата, начало на онова, което ѝ е било обещано от Иисус. Новият живот едва-що дава първите, понякога още слаби кълнове. Религията на Благата Вест е религия на бъдещето. Но Царството Божие вече съществува: в красотата на света и там, където сред хората побеждава доброто, в истинските ученици на Господа, в светиите и подвижниците, в онези, които искат да вървят след Христа и не са Го изоставили сред тежките изпитания на Неговата Църква… Дай и на нас, божествени Учителю, силата на тяхната вяра, несъкрушимостта на тяхната надежда и огъня на тяхната любов към Тебе. Когато, заблудили се по жизнения път, ние спрем и не знаем накъде да тръгнем, дай и на нас да видим в мрака Твоя лик. През рева и грохота на техническата ера, толкова могъща и същевременно толкова бедна и безсилна, научи ни да се вслушваме в тишината на вечността и дай ни да чуем в нея гласа Ти, Твоите вдъхващи мъжество слова: „Аз съм с вас през всички дни до свършека на света“ (Мат. 28:20).

Автор: Атанас Ваташки

Препечатано от Задругата

Литература:

1. Александър Мен. Синът Човешки. София, 2015.
2. Фридерик Фарар. Животът на Исус Христос. София, 2005.
3. Клайв Луис. Отвъд човека. София, 1997.
4. Иван Панчовски. Личността на Иисус Христос. София, 1990.
5. Иван Панчовски. Най-прекрасният. София, 1992.
6. Иван Панчовски. Модерният човек пред живота, смъртта и безсмъртието. София, 1994.
7. Старецът Порфирий Кавсокаливит. Живот и слова. Света гора, Атон, 2007.
8. Александър Мен. Иисус Христос, Евангелието и човекът: https://zadrugata.com

¹ Според самия догмат: „Следвайки светите отци, всички единогласно поучаваме да бъде изповядван единият и същи Син, Господ наш Иисус Христос, съвършен по божество и съвършен по човечество, наистина Бог и наистина човек, – същият от (разумна) душа и тяло, – единосъщен на Отца по божество и единосъщен нам по човечество, – във всичко нам подобен, освен в греха – роден предвечно от Отца по божество, а в последните дни същият – заради нас и нашето спасение – (роден) от Мария Дева Богородица по човечество, – единият и същ Христос, Син, Господ, Единороден, в две естества неслитно, неизменно, неразделно, неразлъчно“.

² Това може да се види и в друг случай, когато Иисус извършва нещо, което е немислимо да се прави от хора, които са считани за по-висшестоящи. Преди вечеря с апостолите Иисус взима съд, в който налива вода, взима кърпа и започва да мие краката на учениците Си. Обяснимо, апостолите с неохота допускат Господ да им измие краката. На Изток е прието робите да мият краката на господарите си и това действие свидетелства за социалното положение в обществото. Иисус обаче по този начин показва още веднъж, че е не просто Господ, но и Слуга, и по този начин дава пример на учениците Си как самите те да постъпват, учейки ги на служение и на смирение.

³ Виж по този въпрос: Атанас Ваташки. Арената на лъвовете и арената на Христос: https://zadrugata.com