Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.03.2017 17:23 - Арената на лъвовете и арената на Христос
Автор: prespanski Категория: Други   
Прочетен: 493 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 23.12.2018 19:51


Автор: Атанас Ваташки

Видях и душите на обезглавените заради свидетелството си за Иисус и заради Божието слово... Те оживяха и царуваха заедно с Христос хиляда години (Откр. 20:4)

"И тъй призовавам всички вас да се вслушвате в словото на правдата и да упражнявате търпение във всичко, което видяхте пред очите си, не само у блажените Игнатий, Зосим и Руф, но и у другите сред вас... те са при Господа, с Когото и пострадаха. Защото те не обикнаха настоящия век, а Този, Който умря заради нас и бе възкресен за нас от Бога" (св. Поликарп, Послание до Филипяни, IX)

Едни от най-древните съчинения на светите отци, са посланията на св. Игнатий Антиохийски († ок. 107 ), наречен още и Богоносец, който е пряк ученик на св. ап. Йоан. Всяко негово изречение звучи сякаш е изпълнено с Божия благодат, а стилът му наподобява този на ап. Павел. Посланията си Игнатий пише докато е воден към Рим да бъде убит, да бъде даден на лъвовете.image

 

В първите години на Църквата първоначалното название на последователите на Христос е „ученици“ (срв. Деян. 6, 9, 11, 14, 20, 21 гл.), предхождащо дори названието „християни“ (срв. Деян. 11: 26). Пътят към Христос обаче е нелек и ние трябва да минем през много скърби, за да стигнем до Божието Царство (срв. Деян. 14:22). Тези скърби разбира се са препятствията, които врагът на човешкия род поставя пред светиите, чрез онези, които му служат. По време на гоненията в Римската империя не всички християни са устоявали на мъченията, на "скърбите" на този свят и в крайна сметка, за да запазят живота си, са се отказвали от Християнството. Страхът от смъртта е надделявал над любовта и верността им към Спасителя, Който е истинският Живот. Но докато за отпадналите и страхуващите се, арената, лъвовете, войниците и смъртта, са препятствия пред вечния живот, за мъчениците като св. Игнатий те са средствата, вратата, през която последните отиват в своя дом, при Бога.

Да си ученик на Бога е не статичен, а динамичен процес. Човек става такъв в някакъв етап от живота си, когато Го последва, но ученичеството е процес, който изисква непрестанен подвиг, постоянство, а истинският свършек на живота е онзи момент, в който човек минава най-важния изпит и става наистина ученик. Затова св. Игнатий, макар че бил от десетилетия християнин, от които 40 години бил и епископ, твърди, че все още не е усъвършенстван в Христос (срв. Ефес., II, 1.) и че става наистина ученик едва когато се удостои с онова, което се съдържа като надежда в някои църковни молитви, а именно: „християнски завършек на живота“. Именно затова той нарича оковите си „духовни бисери“, чрез които, заедно с молитвата на светиите, се надява да достигне възкресението на мъртвите (срв. Ефес. XI, 2). Да достигне до онова, което елините, вярващи в безсмъртието на душата, презират, защото включва съединение на „божествената“ душа с „недостойното“ тяло, а християните считат за най-висшето призвание на човека.

Противно на това, което може да се очаква, в посланията на св. Игнатий липсва страх от смъртта или от мъченията, с които тя е свързана. Свидетелят за Христос[1] не се плаши от нея, не тъжи, че ще бъде използван за забавлението на римляните, че ще бъде разкъсан от лъвските зъби, че последното нещо, което физическите му очи ще видят, затваряйки се, е ликуващата тълпа, а последното нещо, което ще чуе – лъвския рев. Коренът за неговото безстрашие не е някаква „мъжественост“, „стоицизъм“, чувство за чест или индиферентност към смъртта и живота. Тя се корени в любовта му към Христос, който „чрез смъртта си смъртта победи“. Тя се корени във възкръсналия Господ, в Когото мъченикът полага цялата си надежда и към Когото се е устремил; възкръсналия Господ, който апостолите са видели в плът, заради което те "презряха смъртта и се оказаха над смъртта" (Смир. III, 2). Игнатий се страхува единствено от възможността да бъде отлъчен от любовта на Христос, от опасността да се намери недостоен пред Бога. Това благодатно притеснение съществува при всички светии. Св. Игнатий е свят, но не го знае, защото истинският светец не знае, че е такъв. Както ни демонстрира авва Доротей, колкото повече вярващият се приближава до Бога, толкова по-грешен се чувства[2].

Християните, между които и св. Игнатий, са съзнавали, че този живот не е истинският живот и че има нещо много повече от него. Той обаче е отправната точка, от която се отправяме към мястото на нашия избор. „И тъй като нещата имат край, едно от двете ни предстои – смърт или живот, и всеки ще се отправи към своето място“ (Магн. V, 1). Забележително е, че в цитирания текст фокусът не е върху земната смърт. Тя е обозначена просто като „край“. Християните, между които и св. Игнатий, са знаели, че човекът живее 30, 50, 80, дори 100 години и след това настъпва този „край“. Той обаче не е окончателният край, защото истинският живот започва едва след това. Именно върху него е съсредоточен стихът. За мъченика животът е наистина такъв само в перспективата на Христос, само ако е в Бога, иначе той представлява „смърт“. Не защото човекът спира да съществува, а защото Бог е Живот и само в Него човекът се радва на истински живот. Това, което е извън Бога не е живот, а съществуване, мъчение. Устремен именно към този живот, св. Игнатий не се е чувствал привързан към характерните за сегашния живот привързаност към материалното, към греха, към страха от смъртта. Затова и той похваля ефеската общност вярващи „понеже не обичате нищо присъщо на човешкия живот, а единствено Бога“ (Eфес., IX, 2). И тъй като казаното важи може би в още по-голяма степен за него самия, единствената помощ, на която той разчита от ефесяните, са техните молитви. На много пъти в посланията си свидетелят моли християните не да се молят за спасението на живота му, а за сили да устои на мъченията, за да отиде при Бога, така че да се окаже християнин не само на думи, но и на дело; моли ги не да му помогнат да се избави от смъртта, а да му помогнат да достигне до своята цел „в Рим до битката със зверовете, за да смогна чрез това да стана [Христов] ученик (Ефес, I, 2). Мястото, което визира, разбира се, е арената с лъвовете. Място, на което почти никой от тогавашното общество, освен като част от публиката, не би искал да присъства. За него обаче смъртта е желана и той с радост върви към Рим, с радост говори как ще бъде даден на лъвовете. Тук не се крие някакъв мазохизъм. Св. Игнатий не изпитва удоволствие от страданието, а желание до отиде при Бога, към Когото лъвовете са отправна точка. Той вижда схватката на арената като отправна точка за потеглянето на неговата чиста душа към святата арена на Христос, в която наградата е вечен живот. „Оставете ме да стана храна на зверовете, чрез които може да достигна до Бога. Жито съм Божие и чрез зъби на зверове нека да бъда смлян, за да бъда чист хляб Христов“ (Римл., IV, 1). Такива смели думи могат да бъдат казани само от човек, който не се плаши от страданията и от смъртта. Основата за това безстрашие е Неговият Учител, за Който св. Игнатий казва, че е дошъл да победи смъртта; Който е станал Човек „за обнова на вечния живот“, живот, към който светецът се е устремил.

Препечатано от Задругата

 

[1] Напомням, че истинското значение на думата „мартис“ е свидетел, а не мъченик. Последното наименование е начинът, по който думата "мартис" се е наложила на български. Свидетелят, умирайки, със самата си смърт, дава своето свидетелство за Истинския Живот – Иисус Христос. Фокусът на свидетеля е именно върху Него, а не върху „мъченията“, които са разглеждани като средство за достигане до Бога.

[2] В манастира, където се подвизавал дивният авва Доротей, един поклонник чул да се говори, че колкото по-близо е човек до Бога, толкова по-грешен се чувства, и изказал недоверие: "Как може светият човек да се смята за грешник?"
Тогава авва Доротей го запитал: "Какъв си ти във вашето градче?" – "Аз съм там първенец", бил отговорът – "Ами ако отидеш в големия град Кесария, там за какъв ще се считаш?" – "За последен от тамошните велможи". – "Ами ако идеш в още по-голямата Антиохия?" – "Там вече ще бъда като един от простолюдието", казал човекът. "Ами ако отидеш в Цариград и се явиш пред светлото лице на царя, там за какъв ще се сметнеш?" продължавал да пита авва Доротей. Поклонникът отговорил: "Е, там вече аз ще бъда нищожество!" Тогава авва Доротей казал: "Ето, така е и със светците: колкото повече се приближават към Бога, толкова повече се считат за грешни" (Как може светият човек да се смята за грешник?: https://dveri.bg/6k6 ).

 






Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: prespanski
Категория: Други
Прочетен: 302093
Постинги: 265
Коментари: 53
Гласове: 1923
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031