Постинг
17.05.2012 09:12 -
Моята Дария - Божият дар към мен
На снимката: Тереса и Дария
Моята Дария - Божият дар към мен
Казвам се Десислава. Родена съм в Пловдив, но сега живея в Козлодуй.
През 2008 г. работех във Вълчедръм като шивачка. Беше ми много трудно - стрес, ниски заплати, освен това бях оставила вкъщи едно дете да ме чака и го преживявах много тежко. Когато пътувахме всеки ден с автобусчето, всички се шегуваха с една жена - Надежда от Вълчедръм. Тя беше вярваща и често цитираше Библията. А всички си умираха от смях. Аз също съм вярваща и понякога ме дразнеха с глупави шеги, но понякога и аз се смеех с тях, а и Надежда се смееше също, но не спираше да представя убежденията си.
Една нощ ... беше през пролетта... сънувам нещо неописуемо като небе, облаци… С непознати мъже и жени ходим по небето... Почти всички вървяха без да имат определена посока, но.. между тях имаше една жена, която се открояваше от другите. В себе си държах кърпичка, сякаш пропита с кръв, която подадох на жената.. И после виждам в далечината светлина, сякаш в далечината изгрява най-светлият ден. И в този момент момент, плачейки, казах на Бог да ми прости, за всички моменти в миналото ми, когато съм се съмнявала в Него. Плачех неистово и се покайвах. Тогава обещах, че на всички ще разкажа за Него.
Събудих се и забравих за случилото се. След няколко дена си го припомних в автобуса и го разказах на Надежда, а тя се изуми и каза, че Бог иска да ми каже нещо.
През юни месец решихме да отидем със съпруга ми до град Лом. Разходихме се, хапнахме и не знам защо реших, че ми трябва тест за бременност. Съпругът ми се учуди, но купихме един. После минахме по магазините за дрехи и аз, преобличайки се, видях кръв. Тогава викнах съпругът ми и му казах, че напразно съм купила тест, не съм бременна. Прибрахме се, аз започнах да се преобличам бързо и се оказа, че всъщност дрехите са ми чисти. Гледах и не вярвах, реших,че си въобразявам от жегата.
Направих си теста и беше положителен. Бях бременна.
В началото се уплаших, но после се осъзнах и приех с радост този подарък.
Това беше второто ми дете. Съпругът ми не беше очарован. Скарахме се, но аз бях категорична, че си искам детето. Родителите му не бяха доволни, моите - също.
Първите месеци протекоха много трудно, щях да загубя детето. Болки, повръщане,
някакъв кошмар. Към шестия месец всичко вече се беше понаредило. Аз си почивах, хранех се добре и всеки ден влизах в интернет и споделях щастието си, че ще ставам майка и убеждавах жените да не махат децата си.
В края на шестия месец отидох на преглед. Прегледът мина добре. На излизане от кабинета - няма да забравя този миг, хванах дръжката на вратата и казах „довиждане”, но пристъпвайки напред се обърнах и попитах: ”докторе, защо не ме погледнете на видеозона? ” Това не беше по план, но той не ми отказа. Легнах да ме преглеждат и минаха 5, 10, 15 минути, а докторът гледа и мълчи. После каза да почакам и отиде да извика друг доктор. И пак преглед , мълчание , шепот. Сестрата се разплака.
Изправиха ме и сякаш ме шамаросаха с думите: „ ето, погледни, детето има проблем
трябва да го махнеш.”
Показаха ми черепа, мозъка и как има изменение. Събираше се течност. Обясниха ми каква е болестта и казаха, че единственото и най доброто е да направя аборт.
От болницата си тръгнах разплакана и отчаяна.
Навън валеше. Първото място, на което отидох, беше църквата. Запалих свещи и плаках. Беше преди Рождество Христово.
И какво се оказа - трябва да пътувам за София, за да махна детето, да оставя другото дете на село, да не знам къде отивам, какво ще стане с мен, и кога ще се върна
Когато казах на родителите ни - майка ми откачи. Каза, че ще се погубя, ако родя това дете. Почти всички бяха против това да го запазя. Единствената утеха, която получавах, беше от моята леля, която въпреки, че беше на хиляди километри се молеше за мен и не ме укори нито веднъж.
Подарих подаръците за Рождество на дъщеря ми дъщеря ми Тереса, написах й писмо - ако не се върна, и тръгнах за София, изпратена за аборт.
Предложих на съпруга ми да се разделим , за да не съм бреме за него и за да не съсипя живота и на голямата ми дъщеря. Пристигнахме и отидохме веднага в „Майчин дом”.
От там ми казаха да ида на другия ден. Имах по - малко от дванадесет часа да реша какво да правя. В този миг си нямах никого, който да ме подкрепи. Всеки ме обвиняваше за избора ми. Привечер отидох в един църква и поисках да говоря със свещеник. Дълго говорихме и той каза, че абортът е грях, но аз трябва да реша и самия той знае колко е трудно да отгледаш увредено дете. Не ми даде отговор, само каза да попитам дали има опастност за моя живот и в зависимост от това да реша.
Каза, че и той ще се помоли и оставихме да ми освети един медальон.
Цяла нощ не спах, плаках и галех корема си и се молех. Бебето сякаш ме чуваше и реагираше.
Станах на сутринта и какво да видя - нямах корем, а нямаше изтичане на околоплодни води. Но колкото и да се чудех, трябваше да отида в болницата и да направя страшния избор. Първия доктор при който отидох беше много мил и добър. Разказах му всичко през сълзи и започна прегледът. Аз скръстих ръце в молитва и затворих очи. Докторът каза, че вижда проблем.... и все пак не дава гаранция за нищо.
Аз се отчаях. И в този миг каза: „ и да знаете, момиченце е.”
Имах си второ момиченце - втори дар от Бога. Сърцето ми биеше лудо,
и тогава реших: никога няма да дам детето си.
Моята прекрасна дъщеричка. Никoй не можа да ме убеди, че трябва да се разделя с нея.
Пратиха ме при друг лекар и всичко се повтори. Заявих моята твърда позиция и решиха да ме пуснат да се прибера за Рождество и след Нова година да отида пак. На тръгване ме накараха за последна консултация да изчакам завеждащ патологична бременност. Чаках дълго и изведнъж гледам, че на вратата пише „аборти”. Ужасих се какво може да са ми подготвили. Взех си документите и си тръгнах от болницата. Прибрах се на село. Минаха ден, два, празници, веселие. Аз стоях в стаята си затворена, отдадена на сълзи и молитви. Излизах само, за да ходя на църква. Не се хранех , не се смеех. Голямото ми момиченце ме попита какво ми е. Аз й обясних, че бебчо може да е болен и да не е като другите деца. Дали ще го иска?
Тя ми галеше корема с малките си ръчички и го целуваше, и казваше че ще го обича. Пееше песни и ми галеше корема. Минаха празниците и отново пред мен се отвори ада.
Тогава реших: защо да ходя на доктор пак в София. Какво ще ми кажат? Какво ще направят? Нали вече сам решила, че си искам детето! Два месеца изкарах затворена.
Всяка седмица ходех на църква в Лом, палех свещи, молех се само за вяра и сила да понеса това , което Бог ми е отредил. И винаги палех свещ пред иконата на свети Георги и молех Бог да отвори очите на невярващите и да спаси душите на враговете ми и на тези , които са ме наранили.
Същевременно течността в мозъка на бебето си стоеше така без промяна. Чух всякакви думи от рода, че съм луда, че бебето е изрод с каша в главата, вместо мозък. Накрая спрях да вдигам телефона и да говоря с когото и да е било. Само детето ме разбираше.
Дойде март месец - трябваше да раждам.
В Лом ми отказаха да ме вземат, имайки предвид болестта на нероденото ми дете.
Пратиха ме в София. Случайно една жена ми разказа за проблемната си бременност и за нейния доктор в Монтана. Реших да отида за консултация. Д-р Илиев - така се казваше лекарят, беше слънчев човек. Той ми дъхна вяра и сигурност и ми обеща, че всичко ще е наред.
И така, вече бях решила къде да родя. Бях малко по – спокойна. На 23 март получих болки и мъжът ми от страх ме закара в Монтана.
Не бях готова за раждане, но го предизвикаха. Предложих да ме разрежат, за да не дърпат главата на детето, но докторът не се съгласи. Успокои ме, че бебето е малко - около 2800 гр. Раждането протече тежко и с помощта на Бог и лекарския екип около 5:45 се роди моето момиченце. Веднага надигнах глава да я видя. Изглеждаше синя, много страшна. Не плачеше.
Сърцето ми се сви, помолих се на Бог и стисках медальона, който в София ми бяха осветили. Тогава тя изплака. Измериха я. Цели 3 кг. и 650 гр. Измиха я и я отведоха някъде. След процедурите ме оставиха да лежа. Болеше ме всичко. Страхувах се много.
Лежах точно срещу един огромен прозорец и тогава видях най-прекрасния изгрев в живота си и сякаш получих утеха. Настаниха ме в стая. Вече наближаваше 10:00 часа, а детето ми го нямаше. Съпругът ми ме успокои, че е говорил с доктора и че всичко е наред. И тогава ми я донесоха. Един голям вързоп, който аз бързо разопаковах.
Трябваше да видя колко пръста има, колко ръце и крака, но всичко беше наред,
освен цвета и и една грозна кожа, тънка като вестник. Имаше много странна глава,
но я обичах от все сърце.
В деня на изписването вече бях доволна и при поставянето на ваксината преди изписване попитах какво става с нашия проблем и с болестта на детето.
Лекарката остана като гръмната, тя нищо не знаеше.
Тогава каза, че няма да ни пусне да си тръгнем и се налага да се изследва детето. Изпаднах в ужас. Почнах да плача и да си стискам детето. Докторката ме гледаше изпитателно и накрая предложи веднага да направим преглед и ако няма нищо обеща да ни пусне.
Прегледът продължи половин час, който ми се стори като 100 часа. Бебето плачеше зачервено, а аз плачех и се молех.
Накрая лекарката сравни всички изследвания от преди, които и дадох, и сегашните снимки, обърна се към мен и каза, че каквото и да е имало сега го няма.
Избухнах в неистов плач и не спирах да благодаря мислено на Бог.
Гушках детето и нямах търпение да се прибера у нас. Когато бебето направи 40 дена пак го изследваха. Всичко беше наред и тогава го заведох при лекарите да го видят, че е живо и здраво, а те му щипеха бузите и не вярваха.
Оставих им бонбони да се почерпят за здраве, а доктора каза:
„в медицината едно плюс едно не прави две” и посочи небето с пръст.
Детето го кръстих Дария, на себе си, защото тя е моя дар от Бога.
И до днес й казвам божие дете и си спомням за онзи сън, когато сънувах Бог и не знаех какво иска да ми каже. Сега знам и го разказвам на вас, за да видите моето чудо
и за да изпълня обещанието си към Господа.
"(Не)Удобният" Христос
Слово за Обрезание Господне и св. Васили...
Религии в Беоулф и религията на Беоулф
Слово за Обрезание Господне и св. Васили...
Религии в Беоулф и религията на Беоулф
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 1957
